Послание

Любовна лирика

на Марина Чудо

гр.Владивосток

В град далечен и голям,на краят на света
озовах се и избродих улиците пусти;
хълмовете и домове огледах през ноща
- Настася търсех,феята с очите чисти.


Сега жената земна,необикновенна,
полуострова обитава,там на някой склон;
може в този дом,в стая подредена
с чеиза лунен и с накити от Фаетон.

Призори,на пейка седнах да си отдъхна,
торбата и посохът до себе си положих;
спрях жена,която учудено въздъхна
и на нея повестованието изложих:

Красавице,с красотата надарена
аз странник съм повече от години триста;
обикалям земята ни благословена,
полета и планини с водица чиста.

В страна далечна,зад река голяма
човек живее - душата му е пленена;
срещнал някога на горската поляна,
в тайгата,фея във жена променена.

Помоли ме,на феята с поглед чуден,
послание на обичта му безгранична и горест,
да предам,но съм вече изморен
- помогни да изпълня молбата сърдечна.

Името й земно е звучното Марина,
с фамилия странна,като нея,Чудо.
Домът й незнаен аз мога да отмина
и пътища прашни преминал съм залудо.

Сълзи запълниха очите светлооки,
та вгледах се в тях,объркан и изумен;
доброта разпръскваха във всички посоки
Разбрах,самата Настя стоеше тук,пред мен.

По земята много ходих,дълго,века три,
очи различни виждах,и с цвят на пясък,
добри и зли,многооки виждал съм дори;
сега от нейните струеше лунен блясък.

Страстното послание от мене не прие
- отново на Луната трябва да се връща;
срокът на промяната след дни ще изтече,
но в пълнолуние обич ще разпраща.

Умислен,сърдечното послание със страсти
в пазвите прибрах.То сърце ще изгори
и ще го разпилее на много малки части
- някоя ще попадне в ръцете й добри.

Закретах с посохът древен във ръка,
отново през тъмната тайга преминал,
Дунавът пребродих,далечната река,
но човекът в отвъдното заминал.

Бургас,03 - 12.09.2005 г.